top of page

От експертност до патриотарщина. Каква е ролята на "общите становища" на историците


Преди 1989 г. комунистическият режим успешно контролира историческата наука, а един от механизмите са т.нар. "общи становища". Напоследък тези механизми изглежда отново бяха задействани, пише Стефан Дечев - в защитаването на тези, които бягат от историческата експертност и завиват към патриотарщина.


По време на комунистическия режим българската историческа наука си има механизми за налагане на научен консенсус. За това роля играят огромната институционална власт на началника, както и неговите връзки и зависимости по-нагоре в идеологическите отдели на ЦК на БКП. Изградена е и цяла мрежа за идеологическо опекунство.

Подобни мотиви често лежат и зад създаването на определени научни звена. Думата си казва и дисциплинаращата власт на координиращи и надзорни инстанции, както и изградените смазани административни механизми и клиентелистки мрежи за провеждане на научна политика по отношение на миналото. Тези механизми биват задействани особено при оформяне, макар и не винаги с ентусиазъм, на т. нар. „общи становища“ на историческата колегия за да се отстоява борбата на „историческия фронт“.

Както научаваме днес от архивите на университетите, Института по история към БАН, както и от отдел „Наука и образование“ при ЦК на БКП, при написването на най-грандиозното дело на „българския исторически фронт“ между 60-те и 80-те години на XX в., а именно „многотомната“ „История на България“ (става дума за онази, от която трябваше да излязат 14 тома, а се появиха само 9, като повечето от тях остаряха още докато излизаха), винаги и по всички въпроси се е изисквало да има едно „официално“ становище, което да е „общо“ за всички професионалисти.

Ако трябва да сме още по-точни при писането на „многотомната“ е възприето мнението да има винаги едно становище, което да е официално и което да се нарича „преобладаващо“. Вера Мутафчиева и в самото начало Страшимир Димитров може и да са имали особени и по-различни виждания било по османското завладяване, било около процесите на ислямизация, но в „многотомната“ надделяват възгледите на Петър Петров и Христо Гандев, защото се ползват с подкрепата на отдел „Наука и образование“ при ЦК на БКП, а дори и в самото Политбюро и в кабинета на Първия. Ето защо ако по някои въпроси има второ, различно становище, то трябва да е разположено задължително в бележка под (!) линия. Изборът официалното становище от основния текст да се нарича „преобладаващо“ е твърде умел ход. Той залага на склонността към конформизъм в човешката психология, на която не са неподвластни и историците, имайки предвид залозите свързани с тяхното безпроблемно административно и научно израстване. Оттам и официалното становище няма как да не стане и наистина „преобладаващо“.

Новите „становища на историци“

Явно през онези десетилетия са били създадени добра традиция и смазани механизми, тъй като напоследък те отново бяха задействани. Проработиха и сред по-младата и най-младата генерация историци.

Бяхме свидетели на завалели един след друг документи по най-различни въпроси, които демонстрираха „официалното“ становище, видимо ползващо се и с подкрепа свише. Първо дойде „общо становище“ за фашизма. Последва го и такова за антисемитската политика на държавата и депортацията на евреите от „новите земи“ (наричат го „относно политиката на България по еврейския въпрос в годините на Втората световна война“).


Първото „общо становище“ е определено по-добро и твърде добре изпипано. В него, за разлика от историците по „Татово време“, личи и едно добро познаване на литературата по света върху фашизма и фашизмите. То сравнително доста аргументирано ни убеждава, че фашизъм на власт в България през втората половина на 30-те и началото на 40-те години на 20 в. няма.


Режимът е представен с неговата безпартийна авторитарна природа, в която се откроява водещата роля на цар Борис Трети. С право са изтъкнати провежданите парламентарни избори (но без политически партии), както и макар и ограничените възможности за прояви на опозицията.


С подобен възглед трудно биха отказали да се съгласят редица специалисти. Ала все пак удобно се пропуска, че без да е станал фашистки, нацистки или тоталитарен, безпартийният авторитарен режимът възприема някои отделни елементи от фашизма и нацизма.


Това личи от участието на фигури като Петър Габровски, Александър Сталийски и Александър Белев в управлението на страната; в дейността на казионната младежка организация „Бранник“; в съюза след 1 март 1941 г. с Третия райх; в антиеврейското законодателство; в редица възгледи отразени в дневника на премиера проф. Богдан Филов; в осигурената от българската власт логистика за депортацията на 11 343 евреи от „новите земи“. Въпреки трудната оспоримост на основните твърдения, неохотата да се говори по последните теми трудно би могла да се скрие и едва ли е случайна.


Второто „общо становище“, за разлика от първото, вече доста неумело се опитва да вади странични аргументи, които нямат отношение към факта, че за евреите от „новите земи“ са направени списъци от българската държава.


Самите беззащитни евреи са били „вдигнати“ (арестувани посред нощ заедно с деца, старци и родилки и приканени за половин час да вземат най-необходимото) след постановления на българския Министерски съвет. Непосредствената акция е дело на българската полиция координирано с българската армия и българските окупационни власти.


„Вдигнатите“ евреи са били транспортирани от Български държавни железници до етапните им лагери в Дупница, Горна Джумая (Благоевград) и Скопие и конвоирани от хора с български униформи до Лом и Скопие. Оттам са били предадени на нацистите и откарани на унищожение в концлагера Треблинка.


Това неподлежащо на скриване съучастие на българската държава в депортирането е наречено в „общото становище“ „участие“, но „само в предварителния етап на тази акция“.


Словесните пируети в това общо становище много напомнят на подобни през отминалите години, когато трябваше да се извини отговорността на българската държава или на българската историческа наука за т. нар. „Възродителен процес“ – от Петър Петров, през Илчо Димитров до Искра Баева и Евгения Калинова. И там тези, дето в прав текст казваха, че „Възродителния процес“ е чудовищно престъпление, все не виждаха „по-общия контекст“.


„Общите становища“ с Божидар Димитров


Защо се стига дотук? Случилото се с постигане на познатите от комунистическия режим „общи становища“ не бива да ни изненадва. През последните посткомунистически десетилетия популярните исторически знания в България се лееха от националистическите публични участия на Божидар Димитров и различните други телевизионни формати посветени на миналото.


И макар като по правило професионалните историци да се изказваха с някакво пренебрежение към директора на Националния исторически музей, то още преди шест години написах, че като цяло определено можем да говорим за липсата на твърде дълбок принципен, идеологически или морален конфликт между Божидар Димитров, от една страна, и огромното мнозинство от тях, от друга.


Българската историография и българската историческа колегия и досега не може да реши противоречието между експертност, от една страна, и „родолюбие“, от друга. Затова винаги експертността се жертва от огромното мнозинство в полза на патриотарщината точно от типа на Божидар Димитров.


Ето защо неслучайно през декември 2013 г. на тръгналата от него през годините и в унисон с приказките му едностранчива декларация против „турския геноцид“ в Тракия, се върза бая народ с академични титли, или както се изразяват някои медии - „изтъкнати учени“, сред които разбира се и „проф. Божидар Димитров“.


Общата лодка на статуквото


Като цяло самата представа за съществуваща реално и можеща да бъде пипната и изживявана от всички, към които тя се адресира като „български народ“, единна и непрекъсната „История на България“, също обединява напълно и Бoжидар Димитров, и огромното мнозинство професионални историци в страната.


Не само защото Димитров се е дипломирал в катедра с това име, а тъй като работещите в нея и огромното мнозинство от българските историци, заедно със самия него, единно вярваха, че споменатата История я има и сякаш може да бъде наистина докосната, защото е нещо едва ли не материално и обективно дадено, идещо от вековете.


И Божидар Димитров, и мнозинството от българските историци бяха през годините вдъхновени от някакъв общ патос. За тях „свещена истина“ бе предпоставката за някакъв етнокултурен континуитет от незапомнени времена до наши дни.


И той, и те приемат националната принадлежност за „природна“ даденост; проектират националните идентичности далеч назад във времето; мислят и виждат приемственост на българската нация (народ) от ранното Средновековие до наши дни; нямат адекватно отношение към природата, характера и принципите на средновековните държави и общества; склонни са до неузнаваемост да модернизират миналото заради чисто съвременни залози.


И той, и мнозинството, все още не разглеждат етничността като субективна и динамична категория, свързана с установяване и поддържане на граници между групи, чието вътрешно съдържание се изменя. И той, и мнозинството, не споделят, че всъщност предмодерните народи съвсем не са езиково и културно еднородни.


И Димитров, и мнозинството, съвсем не допускат и съществуване в миналото, и то в немалки мащаби, на безразличие сред обикновеното население по въпросите на етническата и националната идентичност.


Същото е положението и с обща идеология между мейнстрийма и Божидар Димитров за войните – Балканска, Междусъюзническа, Първа и Втора световна. Неслучайно преди години, когато се подготвиха множество документални филми и предавания за стогодишнината на Балканската война (например филмите „На нож“, „Трагедия и слава“ и други) – техният патос и участващи мастити имена от историческата наука мирно съжителстваха с разказа на „проф. Б. Димитров“.


Оказва се, че това мислене е доста жилаво и напълно е обхванало поне на публично равнище и най-младата генерация историци. Твърде често прочитайки нещо, човек се чуди дали сме 2023 г. или сме си все още в да речем вече далечната 1988 г.


* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.


Source: Свободна Европа https://www.svobodnaevropa.bg/a/32404961.html

Comments


bottom of page